Блог

Начало | Блог | Две правителства не намират време да приемат Националния антираков план

Две правителства не намират време да приемат Националния антираков план


Утро. Покривът на отсрещната сграда блести от магическото слънчево докосване. Светът е такава прелест! Дори когато си в беда... Всъщност особено тогава.

Животът на болните от рак е съвършено различен от този на останалите хора, за които ракът е работа, отговорност, професия или просто тема от новините. Болестта те връхлита и те отхвърля в друга реалност, където трябва да се оправяш сам. Можеш да сравниш преживяването от чутата диагноза с неочаквано падане по лице. Изненада, болка, дезориентация, лицето в земята, очите, пълни с пясък, в устата вкус на пръст...Пълен блокаж на всички важни функции. Става тъмно, страшно, мъгливо и само някакво сърце шумно тупти. Твоето. Пулсът е оглушителен. В момента, в който осъзнаеш, че само ти чуваш този тътен, става още по-самотно и неистово. Примката се затяга около врата ти и нормалното дишане често става лукс, който не можеш да си позволиш. Допускала съм, че дори смъртта е по-поносимо усещане. Не знам... Човек може да умира много пъти, сблъсквайки се с неразбиране, нелюбов, несъпричастност, неистина, нехора, неживот...

Какъв всъщност е проблемът на болния от рак

Иска ми се да пиша точно за това - съзнаваме ли какъв е всъщност проблемът на болния от рак човек? Дали липсата на лекарства, която е умело използван мит с различни, далеч от хуманизма, цели? Или недоверието, че у нас могат да се справят с диагностиката и лечението? Дали липсата на усещане, че на някого му пука за живота ти? Дали има друго решение, което не е достъпно по една или друга причина?

Пощенската ми кутия ежедневно бълва такива въпроси от объркани и обезверени хора.

Ежедневието ми поднася срещи с тях и години наред се питам какво трябва да се промени около нас, че те наистина да се почувстват обгрижаени и в безопасност. Мисля, че знам отговора. Става дума за отношение. Дали го имаме, или го нямаме? Отношение, което да поражда действие.

Седя в една от препълнените зали на европейски конгрес по онкология, където десетки хиляди лекари от цял свят търсят и споделят ефективни решения срещу многоликия рак. Слушам изложението на един от най-успешните от тях, лекувал всеотдайно Кайли Миноуг и още хиляди неизвестни хора. Презентацията му показва методиката, с която млади пациентки с далечни метастази - най-тежката от медицинска гледна точка ситуация - успяват да бъдат доведени в мечтаното състояние на ремисия. От лицето му струи светлината на победител, която постепенно облива лицата на колегите му от аудиторията. Отдъхвам си облекчено, че надеждата има своето сериозно медицинско основание и някак си не се чувствам сама в ролята си на пациент. И в този миг зад гърба ми прозвучава шепот на български език: "Ние такива ги пращаме вкъщи..." Дъхът ми спира. В главата ми пулсира ритмично въпросът защо при едни и същи условия и възможности, някои от нас... просто ги изпращат в къщи? Защо в някои държави лекарят има възможност да се бори докрай, а в други приема ограниченията, наложени от системата. И какво е системата, ако не правила, които не би трябвало да служат за оправдание, просто защото са неприемливи? И защо не се променят?

Само в последните десетина години нещата в България осезаемо се промениха. Възможностите за лечение нарастват непрекъснато, апаратурата и модерното медицинско оборудване навлизат във все повече болници, продължителността на т.нар. светъл период след успешно лечение се увеличава, преживяемостта също. Но това сякаш не въодушевява никого. Както и не предизвиква реакция на ангажираност паралелно на растящата заболеваемост и откриване на заболяванията в късен стадий. И ако първото е рефлексия на прогреса в медицината, достъпен и у нас, второто е резултат от липсата на всякаква организирана профилактика и целенасочено търсене на заболявания с цел ранно откриване, когато медицината е успешна.

Поправете ме ако греша, но не е ли това липса на отношение?

Би било проява на отношение, ако здравето е обществена ценност, а опазването му - национален интерес, ако за здравето на нацията се отделя адекватен държавен бюджет, ако предпазването от ракови заболявания и тяхното успешно лечение е приоритетна здравна политика, ако за добрите и успешни лекари има стимули и възможности за развитие, ако на пациентите се гледа като на хора с бъдеще, а не като на статистика.

Вместо това имаме здравна система, кретаща в условия на недоимък и здравна политика с вечно променящи се приоритети. Вместо това имаме унизени, недоволни и вечно критикувани лекари. Вместо това имаме уплашени и недоверчиви пациенти, бягащи на тълпи в чужбина. Нищо, че имаме отлежаващ в папки Национален антираков план, за който вече две правителства не намират място и време и воля! Може би ако бъде проявено заветното отношение, ракът няма да завладява толкова широки територии. Може би специалистите ни ще бъдат щастливи да са успешни във всяка схватка с болестта. Може би ще бъдат свободни да се борят с всички сили и до последно за живота ни, вместо... да ни изпращат вкъщи. Макар и по правилата.