Блог

Ели


„Промених се! Променям се всеки ден!”, казва ми Ели, докато ми гостува на кафе и бисквити. И има предвид промяната в отношението си към света, която започва на 11 септември 2001 година и продължава до днес. Съвпадението с терористичната атака срещу Световния търговски център е случайно. Просто това са първите новини, които Ели чува, след като излиза от упойка. Току-що е преминала през операцията си. Разбира, че са премахнали едната й гърда, въпреки че преди това яростно е настоявала това да стане само ако е крайно наложително. По време на операцията хирургът преценява, че последното е факт и пристъпва към действия.

Няколко години по-късно Ели, вече оставила физическата болка зад гърба си, но натъкнала се на болка от друг тип (тази от раздялата със съпруга й), се подлага на 6-часова реконструктивна операция – много по-тежка и по-продължителна от първата. За радост – успешна! Днес Ели е много по-пълноценен човек, отколкото е била някога. И се справя с предизвикателството, наречено живот, всеки ден. С помощта на децата си – красивите Симеон и Ралица, и кокершпаньола Сара. С помощта на народните танци, които е танцувала цял живот… и които подарява, подкрепена от АПОЗ и приятели (Асоциация на пациените с онкологични заболявания), всеки понеделник на жени в подобно на нейното положение – жени, преборили тежката диагноза рак на гърдата, за които всеки нов ден е ново начало.

Биография на една жена

Август, 2001 година. Още преди да се е случила, перфектно организираната лятна почивка на семейството на Ели е нарушена от неочаквана находка. „Както си лежах, внезапно лявата ми длан падна върху дясната ми гърда – спомня си детайлно момента Ели. – Веднага усетих бучката!” Въпреки внезапното и необичайно откритие Ели не се притеснява. В онези години все още не се говори така активно за превенция и профилактика на рака на гърдата. Няма кампании, липсват и фондации, които да популяризират проблема. Ели е убедена, че става въпрос за нещо мимолетно. „Бях сигурна, че е мастна бучка. Помислих си, ще я махна, и приключвам с темата… Нито за миг не ми е хрумвало, че това може да се случи точно на мен.” Заблудена от собствения си оптимизъм, Ели отива на лекар едва няколко седмици по-късно. Веднага й поставят диагнозата. Определят й и дата за операция. Събужда се в болницата – всичко е различно – тя, съзнанието й, тялото й, дори светът е различен – внезапно всички говорят за тероризъм.

Свикване с мисълта за рака

В следващите няколко години Ели трябва да се справи с тероризма на собствената си болест – да свикне с мисълта, че деколтето й не е същото от естетична и психологическа гледна точка, да приеме новия си образ в огледалото, да премине през поредица от терапевтични курсове, да преживее поредната загуба на любим човек, да загуби самочувствието си като жена, да го намери отново и да си докаже, че всяка битка води до промяна.

„Преди всичко да ми се случи, бях лоша майка. Не знаех как да изразя обичта си към децата. Бях се превърнала в собствената си майка. Невероятно е как животът ти те кара да повтаряш същите грешки като родителите си дори и когато си бил убеден, че ще бъдеш различен.” Така Ели описва характера си от периода, преди диагнозата рак на гърдата да влезе главоломно в живота й. След оперцията обаче тя опитва да потърси другия човек в себе си. И успява – конкретно в отношенията си с децата, които са до нея във всеки един момент от битката й с коварната болест. „Много хора смятат, че любовта е да подсигуриш детето си с всичко необходимо. Не разбират, че една целувка и една прегръдка имат много по-голямо значение! Аз се научих да давам тъкмо тези неща след операцията.”

Непоправим оптимист съм!

„Непоправим оптимист съм! – казва Ели днес, въпреки че все още не може да преглътне болката от унижението, причинено й от вече бившия съпруг, който избира да се върне при другата жена в живота си, след като състоянието на Ели се подобрява. Липсата на смелост от негова страна прави този процес бавен и мъчителен за любимите му хора. Отнема му години на пасивно семейно участие, преди да вземе финалното решение. Както често се случва в подобни ситуации, помагат му злите езици. Лично дългогодишата му приятелка съобщава на Ели истината. Болката от откритието, че не е единствената жена в живота на съпруга си, е изключително голяма за Ели.

Докато чака мъжа от мечтите си, Ели прекарва времето си в компанията на децата си и любимото куче Сара. „Не съм подозирала, че ще развия такава обич към животните – споделя тя. – Толкова чиста и безусловна обич изобщо към живо същество! …”

Има хора, които преминават през трудни изпитания в живота си и никога не успяват да си научат урока. Ели не от тях, макар да твърди, че продължава да учи уроците си и до днес. Живее в София и работи във фондация, която се занимава с проблемите на пациенти на хемодиализа. Заплащенето е по-ниско, отколкото е било на предишната й работа, но Ели е по-спокойна е и се чувства полезна именно тук. Разговаря с личната си психоложка често, по теми, които са актуални и я вълнуват. Старае се да чува вътрешния си глас и да разбира какво иска от себе си, от другите наоколо, от момента, от живота като цяло… Поставя си цели. Опитва се да прости на хората, които са й причинили болка. Простила е на повечето от тях. Променя се всеки ден. И знае, че нейната лична промяна променя и света, в който живеем.