Блог

Начало | Блог | Жени Адърска, която се остави на рака и го победи

Жени Адърска, която се остави на рака и го победи


Октомври преваля. Сякаш тази година не беше толкова "розов", колкото през последните няколко... Чак ми нагарчаше на моменти, честно казано... Особено като вдигнат лозунгите - ни в клин, ни в ръкав - хора, които нямат представа за какво става дума, но подушват ... разни неща..., за които не ми се говори. Та, розов или не много, октомври винаги ще има особено място в съзнанието ми. Надявам се и в общественото. Реших, че е време да споделя част от преживяването "имам рак на гърдата", не за друго, а за да припомня на мислещите хора, че никой и нищо не е в състояние да те накара да се почувстваш жертва, ако ти сам не позволиш.

Посвещавам тази история на всички, посрещнали с достойнство болестта.

Трябваше да напиша история. Моята. Това не е просто една история, обаче. Превърна се неусетно в история за ангели. Иначе това си е животът - тече на крачка от теб, който четеш. И не отвръщай очи, само защото става дума за рак. Важно е да знаеш какво се случва на другите и дано не примижиш самоуверено, подпрян на клишето, че на теб няма да се случи... Остани чувствителен!

 *

Бях щастливо дете. И някак не по детски тъжно, едновременно с това. Мисля, че съм се родила с усещането за преходност на всичко хубаво. Прикривах безупречно тъгата си с приветливост и старание да се харесам на всички. Изливах я само в крехки, неумели стихове, които почти никой, освен мен, не четеше. С времето стиховете станаха "по-умели" и по-тъжни. Кой ще ти чете тъжни стихове? А аз пиша ли, пиша. Вместо да ги живея наистина...

Ей така се втурнах в живота си - стиснала очи за хубавото и почти храбра пред тъгата. Гола, ранима, с една червена тетрадка, като молитвеник пред гърдите ми. Подредих го някак, живота - семейство, дом, деца, работа, приятели... На пръв поглед всичко. Почти повярвах, че съм се справила с очакванията на света към мен. Без да се сетя да поискам нещо от света за себе си. Не бяха ме учили на това…Отглеждах децата си с любов и старание. Благословия, въпреки страховете. Плахо, почти с неудобство, отглеждах мечти. Някои постигнах. Други - не... Но онази ламя, тъгата, беше станала чудовище. Когато реших да й избягам, вече беше късно. Погълна ме като троха. Разбрах го когато ударих чело в стената - РАК!

 *

Стоя права в коридора на една болница, обувките ми стискат (наконтила съм се), палтото ми тежи на раменете, душата ми е тук някъде... По лицето ми - засъхнали сълзи - моите ли, на лекарката, която първа видя тумора ли - не знам. Пред очите ми - прозорец, зад него вали сняг - равно, тихо, като в приказка.

Чакам един приятел – лекар – да се освободи, за да ми каже, че не е истина, да ме успокои, че няма нищо страшно, да ми се закълне, че не боли, да повярва вместо мен, че ще има утре. Първият ангел - спасител на пътя ми. Чакам го, безропотно и примирено. За другото сама не си вярвам. Той пък, вместо да ме дундурка, взе, че ми скръцна със зъби незабавно да го последвам... в бялото, в нищото, в болницата, където лекуват рак. Пет дни по-късно разбрах какво е да си умрял. Няма описване това преживяване... Чувам, виждам едва-едва, но нямам усещане за себе си. Просто някакви сетива, чувствителни на всичко отгоре. Някой ми шепне (шепне ли наистина?) възторжено "…ето я! събуди се нашето момиче".

Елена... (мисъл?!) Приятелката ми, която е скрила великолепния си син пуловер под бяла престилка. Ами да, нали е лекар... Ахаа, на мен май щяха да ми правят нещо... Тъмно! Чувам гласове и започвам да ги разпознавам. Боже, толкова съм уморена! Гласовете напират. Онзи, дето боботи, е гласът на приятеля - лекар, дето ме накара да го последвам...

*

ХРЯС! Будна съм! Всичко разбирам и стоплям къде съм. Опитвам да кажа нещо, но не чувам гласа си. Странно, наоколо го чуват и отговарят. Как ли става? Спи ми се. Заспивам. Миг преди това се питам боли ли ме и съм толкова благодарна, че не ме... Нищо не усещам. Ужасяващо нищо… Утро. Прозорецът е пуснал утрото в стая, пълна с обречени тела... Леле, какъв номер само е скроил на утрото, тоя мърляв прозорец! Не е честно! Утрото е прелест, въпреки несправедливото обстоятелство, че съм вързана за една машина, която тегли от мен нещо.

Вече съм в пълно съзнание  и разполагам с безброй причини да се чувствам щастлива: има ме, нищо не ме боли, децата са прибрани, не бързам за работа, не се побърквам от ужас, че няма да успея с отчетите, платила съм си кредита, никой не ме чака припряно... Последното не е повод за щастие, но още не съм стигнала до това прозрение. Тишина... и безвремие... На улицата спира кола, дрънкат съдове и един безцеремонен и пълен с досада глас врещи: ОНКО- О-О! Носят храната за обречените. И тях ли… и нас ли ни хранят???

После филмът се завърта на по-бързи обороти. Хора, бели престилки, зелени памучни операционни костюми, мирише на кръв и спирт - кошмар! Изтощена съм до степен да не ми идва наум да избягам дори. Обхождам с очи наоколо, само толкова мога... На съседното легло лежи жена. Прилича на тези, дето по филмите играят обичната и вездесъща баба на фамилията. Много е спретната на фона на лазаретния колорит. Тиха една такава, ама с достойнство, в което можеш да си разбиеш челото.

 

Имам чувството, че се е издокарала. Сякаш иска да каже „ще запомните вие този ден”. Побиват ме тръпки. Не виждам очите й..., т.е. нищо не виждам. Защо ли я наблюдавам? Местя поглед, а в това време... жълтата й нощница става от леглото - забавен каданс (моите възприятия още са сънени) и излиза от стаята.

Завинаги.

След миг в коридора се чува топуркане - уплашени и накълцани викове на безпомощност. Смърт. Белодробна емболия. Казах ли аз, че имаше нещо съдбовно в безмълвието й...? По дяволите, мразя да съм права... Напусна ни. Излетя. Пресели се. Изплъзна се... Нас – кучета ни яли, но тя напусна живота... Смразяващо е. Разплакана млада жена обикаля празното й легло – събира безшумно нещата, които доскоро бяха нейни... (как им хрумва на хората да събират неща... след такава загуба?) Страх ме е! Мамо… Пак ли сама да се оправям? Дори сега?

Ужасяващо е усещането, че разполагам единствено със себе си... Чувствам се като на ешафод, несправедливо обвинена и осъдена на смърт. Всеки миг може да ми отнесе главата и от тази мисъл почти ми спира дъхът. Макар, че... видях колко е лесно... Какво ли пък толкова ме е страх? „Никой не е хвръкнал.” казваше баба ми.

*

Казаха, че днес трябва „да стана”. Готово! На мен само ми кажи трябва! Някак си сядам в леглото. Като на кино. Такава радост ме обзема като си виждам чехлите, сякаш са крилати. (Махнете ме от тук, чехлички!) Пъхвам стъпала в тях, държа се за един бинт, вързан на таблата на леглото ми, за опора и ... Майчице, права съм! Пак съм от нормалната страна на нещата. Дробовете ми се напълват с въздух, правя крачка и... тъмно. Припаднала съм. Нормално. То така се става след няколко часова операция. Нищо. Следващият път по-кротко.

*

Права съм. Изправена е по-точно казано. Тръгвам машинално, макар и неуверено, към вратата. Онази..., през която излезе и напусна живота жената с жълтата нощница. Треперя. Не спирам – въпреки страха, неизвестното, инстинкта. Още не знам, но всъщност, през същата тази врата влизам в по-добрата половина на живота си. Вън ме чака приятелка – още един ангел! Спасител! Възнаградена съм! Дали е заслужено?

*

От този миг нататък съм друг човек. Ракът започва да променя всичко в живота ми. Сякаш съм се самоклонирала и представлявам цял камерен оркестър. Интересно, че синхронът е абсолютен! Една Жени се оправя с болката (боли!...), друга – контролира страха, трета – се заема с многото въпроси, които изскачат като от машина за пуканки, четвърта – посреща приятелите, които до един очакват потвърждение на плахото им предположение, че няма да умра, пета – събира храброст, като дойдат децата на свиждане, шеста – мисли! Падам си по шестата Жени.

 

Толкова неща имам да премисля. Докато регистрирам с неудобство, че при мен свиждането практически не свършва (долавям укоризнените погледи, и тук не се обичат много...), в главата ми кънти моя собствен глас „Евгенийо-о-о-о..., тая добрина трябва да се връща-а-а...” Чух го само веднъж. (Боже, с всичкия ли съм си?!) Или го видях... ама то пък, как ще видиш гласа си...? Не знам! Приличаше на знамение, като да чуеш орисница. Оттогава само това правя – връщам добрината. Всеки ден. Всекиму, който я е поискал. И все има... Като гърненцето с кашата от онази любима приказка.

Постепенно осъзнавам, че съм главен герой в собствения си живот. Май никога не съм била и ми е странно. Съседката ме гледа, сякаш ми е покарало трето ухо. Причернява ми и й се оплезвам, като петгодишно хлапе. Така де, да има поне какво да разказва като си влезе във входа… А мен ме чака дървената тояжка, с която правя упражненията за раздвижване. Едната ми половина е като чужда ... Това е програмата за днес. Утре - лъчетерапия. След месец - химиотерапия. Но защо ме задавя тази дума, защо ми звучи като „крематориум”? Аз обичам думите. А тази смразява кръвта във вените ми. Май тя не ме обича... ХИМИОТЕРАПИЯ... А аз съм такова съкровище...! Някой няма ли да направи нещо? Пак ешафод... Не съм виновна ... Исках най- доброто за всички, давах най-доброто от себе си. Не съм била егоист, не съм вземала чуждо, не съм наранявала съзнателно, не съм... Уф, така до никъде няма да я докарам. На кого му пука какво не съм правила?

Сега имам рак.

Това е положението. Единственият начин да пребориш страха, е да му се оставиш. Оставям му се... А на пътя ми - пак ангели! Този път с бели престилки, вместо с бели крила. Не вярвайте, ако ви казват, че в здравната ни система вече няма хора! Изобщо, не вярвайте, като ви говорят лошо за хората.

*

Енергична, уверена лекарка. Стъпките й сякаш създават равновесие в коридора на безумието, наречено онкологичен диспансер. Не цепи басма на никого. По-късно разбирам, че и на рака не цепи басма. Докато се боря с желанието да избягам от прага на кабинета й, тя застава на вратата и ме вика по име. Няма мърдане. Нито чувам, нито виждам, дори не виждам, че е истински ангел. Прави ми чай, докато търси думите, с които да не ме изплаши. Оттогава обичам чай. Обичам и нея. Обичам и начинът, по който ме научи да помагам. Тя знае, че мигът е специален. И за двете ни. Аз – посиняла от страх, с поглед на дете – неподвижен и тежък от всичката надежда, която е побрал. Тя – умна, чувствителна, търпелива, но не до безкрайност. Дисциплината е висша добродетел! Докато аз треперя и подсмърчам, тя разбива на пух и прах всичките ми страхове, подрежда дните ми за половин година напред и ми дава главната роля. Няма не искам! Разбирам, че тази болест изисква характер. Ако ще й се опъвам, де. Иначе тя взема превес и... ходи, че я гони. Мигът е специален и по още една причина – трябва да реша дали искам да живея. АЗ РЕШАВАМ И ОТГОВАРЯМ ЗА ЖИВОТА СИ! С тази жена до мен няма начин болестта да води в резултата. Знам го и ми е някак топло, сигурно, благодарно. Готова съм на всичко, за да ми повярва и да не я разочаровам. После разбрах, че тя си е мислила същото. Как да не я обичаш?!

Занизват се месеци. Усещането е за спряло време, безвкусна храна, натрапчива музика, ужасен мирис на витамин В, който те преследва навсякъде, жега. Тесните коридори на болницата се пръскат от отчаяние. Аз не съм отчаяна, но искам час по-скоро всичко това да свърши. Нищо друго не искам... Е, този следобед, отговаряйки на въпросите на приятелка, всъщност си дадох сметка, че е свършило. Не ме боли нищо, мога да ходя, да се върна в живота си от преди... Там ли искам да се върна всъщност? Искам просто да се върна в живота.

Скачам като ужилена и пъхвам свит на топка дебел чорапогащник на мястото на отстранената гърда. После пускам отгоре тясна блуза и ... чудо! Пак съм си същата! Пак съм онази Жени, на която никога не обръщах внимание и дори не поглеждах в огледалото, за да не докосна тъгата в погледа й. Сега и се усмихвам виновно. Дано ми прости! Чудовището тъга вече го няма. Погълна ме и се задави. Сигурно е умряло. Аз съм победителят, героят в приказката. Аз мога и съм! Чувствам се озарена от прозренията си. От утре съм на работа! Благодаря ти, Господи! Благодаря! Колегите ме посрещат  с малко пресилен възторг и зле прикрито любопитство. (Какво им става на хората понякога?) Концентрирам се върху възторга и се хвърлям да се доказвам. Първа писта, победителката на рака! Стъпвам като в паници под крадешком стрелнатите погледи. А, не..! Предлагам на един любопитко да му покажа какво имам под блузата си, понеже той не успява да откъсне втренчен поглед от пазвата ми. Ха, това е новост за мен – да иронизирам и поставям на място хора, които не си правят труда да са чувствителни. Колко справедливо! Чувствам се облекчена от червенината по бузите му и излизам победоносно от кабинета му. Какво като ми е шеф, дърво е...

Вечерта включвам шестата Жени и й заповядвам да мисли. Картинката пред мен се прояснява и виждам все по-отчетливо как съм тичала фронтално срещу рака, да не би случайно да ме подмине... На 36 не се бях сетила колко съм важна в собствения си живот. Ами никой не ми го беше казвал разбираемо. До този момент бях непрекъснато нечия – дъщеря, съпруга, майка, приятелка, служител, снаха, роднина... - всичко. Но не принадлежах на себе си. Трябваше да получа онази великолепна картичка от Лондон, върху която много сериозно Пепа беше написала „ти си точно толкова важна, колкото и всеки от онези, на които се раздаваш”. Сякаш ми е ядосана. И с право!

Пепа е потвърждение на крилатата фраза „направи добро и го хвърли в морето, все някога ще те срещне.” Когато я срещнах нищо не подсказваше, че е ангел... Напоследък ги разпознавам безпогрешно. С времето стават все повече. Признавам, че съм като ударена от ток от собствените си самооткрития. Срам ме е. Пък аз съм особено замесена – на болка трая, на срам – не. Ерго – никакъв пропуск в тази посока повече! Започвам да си научавам уроците, макар и от втория път. Благодаря! С цялото си сърце! Повтарям си да благодаря, колчем се сетя. Винаги има за какво.

На улицата един мургав съгражданин спира в театрална поза срещу мен, заковава възхитен поглед върху най-женския ми овал под разгърденото палто и ми мята непринуден каруцарски комплимент в стил „евалла ма, како”. Прихвам и всичко си идва на мястото. Тичам през смях след автобуса. Хванах го! Продължавам! Обичам да се смея. Обичам да карам другите да се смеят. Все по-често си мисля за другите. Ставам зависима от това какво и колко често мисля за другите.

Благословена зависимост! Откривам какво е щастие.

*

Исках, трябваше да разкажа тази история, превърнала се в необикновена, заради ангелите. Така свикнах с тях, че ми се прииска да бъда ангел за някого. Толкова много хора страдат... Толкова много хора са самотни и нещастни... Токова много хора имат нужда от рамо... Толкова хора имат нужда от мен, от теб... Тук някъде започнах да обичам болестта си. Доброто е заразно. Благословен вирус! Ангелите са хора. Ние сме ангели...

*

Давам си сметка, че винаги съм искала да напиша това откровение. Късче човешко преживяване, което дреме като хипотетика в живота на всеки. Както и ангелът в нас, който в нужния миг ще  разтвори крила.

Евгения Адърска