Росица Сарандалиева с усмивка разказва как е чула най-страшната вест „Имате рак!“ не един, а два пъти. Разплаква се също два пъти, но когато споделя колко съпричастен към болката й е любимият й мъж и колко е случила на дете и приятели. Още по необичайно е отношението й към тумора, връхлетял я на 34 години. Младата жена подхожда към болестта си като към проблем, който трябва да реши с план, стратегия, ефикасни действия. Без намек от автосантимент.
Може би, защото е преживяла мъчителното пътуване от ужасяващата диагноза до още по-ужасяващия край също два пъти – с майка си и с леля си. Сигурно затова Росица няма бариера да говори за преживяванията и чувствата си. За раздиращата празнота, когато бившият й приятел научава за болестта й. Той сякаш още след второто изречение я погребва приживе. Просто изчезва от живота й, без дори да попита по телефона как е минала операцията. Смелата дама не крие дори нещо толкова съкровено като пачуърка, в който се е превърнало тялото й след многобройните операции, от които онази за отстраняване на гърдата й била. най-лека.
Много по-болезнени и продължителни са интервенциите по реконструкцията. От толкова стоене по болници Росица, която по професия е маникюристка, е станала почти лекар. Раздипля всички преживелици, прие напълно нормално вестта за втория тумор и бе до мен и в най-трудните моменти, помага ми, глези ме, отменя ме. Семейството му също ме подкрепя. Разбират се отлично със сина ми, който вече е на 18 г. и е чудесно момче. Тримата живеем заедно. Безкрайно съм благодарна на съдбата за този подарък , казва Росица и очите й се навлажняват безконтролно.
С голямо неудобство й задавам въпроса, който ме гложди: Как преодоля притеснението си да покажеш на новия си любим изтерзаното си тяло?
Росица пак не скрива усмивката си: По-скоро се притеснявах не от белезите си, а от неговата реакция. Под формата на шега дадох да разбере, че не може да очаква да види у мен по-интимно една напълно здрава жена. Това не го притесни, може би защото аз съумях да го подготвя. Не ми показа, че се е смутил. Росица е убедена, че й върви. Животът я е срещнал с доц. Георги Байчев, комуто вярва безрезервно и това й помага да изгради психическата си стабилност. Старите й приятели са си същите. Но покрай Асоциацията на пациентите с онкологични заболявания си е намерила и нови. Мило ми е, и се вълнувам, и съм щастлива , сълзите този път рукват.
Да, Росица плаче само от щастие!