Мине – не мине и все попадам на причина да се питам, както в онази песен на легендарния Тодор Колев, “как ще ги стигнем, американците?” Един от критериите, по които винаги ще ни водят, несъмнено, е изкуството да ценят живота.
Ето, измислили са си, и го отбелязват и почитат, ДЕН НА ПОБЕДИЛИТЕ РАКА!
Просто настръхвам!
Определили го като международен и съвсем правилно, защото тук география няма. Та без да потъвам в повече аналитични сравнения, ми се ще да почетем и у нас, макар с 3 дни по-късно, тази фантастична инициатива.
Искам да пиша за победителите, защото победата е възможна и има много измерения и лица. В този момент не мислим за рака, който може да убива и да взема жертви. Не мислим за здравната ни система, която колкото и да я променяме и развиваме, все има трески за дялане и често се разкървавяваме на тях.
Не отричаме горчивия опит…
В този момент мислим за хората, които са удържали победа над хищната природа на рака. В този момент благодарим, на онези, които са ни лекували, помогнали, били са опора за достойнството ни, дали са ни шанс, били са до нас през цялото пътуване. Или просто са ни вдъхновявали и усмихвали! Или просто са били добри! Или просто са вярвали заедно с нас и са ни желали само най-доброто! Звучи просто, но изисква мощ. Ето това са ПОБЕДИТЕЛИТЕ НА РАКА! Тези, които правят страданието по-поносимо и ни карат да се чувстваме значими хора – не пациенти, не болни, не различни…
След няколко дни ще навърша 55.
Не съм се и надявала на такава милост, когато се разболях от рак, преди 19 години.
Пожелавам го на всеки, който сега боледува!
Знайте, че е възможно и се виждайте победител!
Само заради вас пиша тези редове.
