Когато Наталия се разболяла от рак, си купила розови чаршафи. И тръгнала, сплетена на плитки като ученичка. Дотогава мразела розовото сигурно защото много бързала да порасне, да загърби бонбонените панделки и кукли на детството. Искала спешно да стане мноого голяма и от мноого бързане, като Алиса в Страната на чудесата, прекалила със сиропа за порастване. Ненавършила още 40, на два пъти се сблъскала челно със смъртта. Била на 28, когато на метри от нея издъхнал от инфаркт най-близкият й приятел, партньор и любим. На 34 й открили рак на гърдата.
Междувременно оглушала на 80 от лечение с гентамицин. И днес е тоолкова голяма, че 38-годишна е в климактериум, предизвикан от хапчета. Хормоналната терапия срещу туморите не прощава на женствеността. В някакъв смисъл Наталия вече не е жена, а момиченце, пак. Има за житейска задача да си открие наново детството и да настани в живота си невинността и уюта му. Спи в розови чаршафи ( В крайна сметка неприязънта ми към розовото е само едно предубеждение бариера, която сама съм си наложила , казва). Ходи с плитки и забърква билкови отвари и мазила в причудливи бурканчета търси специални хора за специалната си натурална hand made козметика. Живее поредния нов живот. Майка на двама сина, на 30 тя ражда Симеон, на 32 Йордан, а на 34 – рак. (Спомням си: Откъде пък ги завъдих тия рачета, дето се разхождат в мен , казваше почти любовно баща ми, преди да си отиде от тоя свят с черен дроб, разяден от рака имаше черно чувство за тумор във всякакъв смисъл).
Напипах бучка в гърдата си и веднага отидох на лекар. Казаха ми да не се притеснявам, не била опасна. Обаче аз притеснявах, нещо в мен не ми даваше мира и след 1 месец настоях да ми направят операция. Трябваше да е уж рутинна, а се оказа, че става дума за изключително страшна и бързо развиваща се разновидност на рака. Имах късмет, че хванаха тумора в много ранен етап , разказва Наталия. Връщам я назад към първата й среща със смъртта. С първата й любов Боби отварят звукозаписно студио и докато боядисват стените му, блажна боя капва в окото й. Слязох до аптеката долу за лекарство и като се върнах, Боби вече го нямаше. Тялото му се беше свлякло на пода, бяха се събрали хора, а аз се почувствах странно спокойна, в никакъв случай изоставена усещах утешаващото му присъствие наблизо. Боби е на 33 и след смъртта си често я посещава насън за да я благослови сякаш или за да я предупреди за неща, от които да се пази.
9 месеца след като загубва любимия си, Наталия се запознава със сърцебиене и загуба на чувство за реалност. Нужни ми бяха още 2 години, докато организмът ми се адаптира към липсата на женския хормон, която позволява на адреналина да достига пикове. Точно тази липса на контрол върху себе си ми попречи да се вградя отново в живота, да се социализирам. Наталия започва да ходи на психотерапия и е много благодарна на своя аналитик Галя Петрова. Убедена е вече, че психотерапията трябва да се поеме от Здравната каса поне за онкоболните.
Питах се дълго, разбира се, защо точно на мен се случи това. Знам вече и част от отговорите защото лошо управлявам живота си, защото съм непостоянна натура и никога не съм имала център, защото много рядко довършвам нещата си, трудно съчетавам хаотичните си идеи и цели с присъщия ми педантизъм (асцендентът й е в Дева любителите на астрологията знаят защо е важна тази ремарка бел. авт. Чрез болестта като че някой ми казва да намеря центъра си и да се концентрирам, да се посветя на нещо, което да има добър изход. Това е урокът. Наталия е убедена, че ракът е заболяване на неправилния начин на живот поразява онези, които подтискат същинската си природа, не отстояват собствените си потребности и живеят чужд живот. Сбърках, защото никога не заявих категорични позиции , твърди тя. След като се разболях, се концентрирах в 2 неща: живот и любов. Само тия две неща ме интересуват днес. Разделихме се с мъжа ми продължаваме да сме близки, но не живеем заедно. Усещам, че хората ми се чудят според тях такава като мен: на 80 глуха и с диагноза рак, трябва да се кротне и да седи до мъжа си. Но аз не се боя да остана сама. Рутината е тази, която ме разболява – не мога да живея между 2 релси.
Онкодиагнозата ми отвори очите за откритието, че животът трябва да тече по-леко, да се живее по-ведро и с повече радост. Може и в по-кратък срок да ти се случат определени неща, но трябва да се стремиш да не пропуснеш нищо, което обичаш, което те радва или те зарежда. Мисълта за липсата на време е страхотен мотив. Такава е Наталия крехка, дръзка, вглъбена, малко тъжна, пълна с вяра, с медно руса коса и особен пламък в очите, с голям апетит за живот и любов. От нещата, които имаме и губим, идва мъдростта.
Това е животът. Затова се променя лицето на човек, тялото, очите , заключва. На изпращане ми казва: Няма нищо по-страшно за мен от безличието, от това да живееш казионно, без акценти. Вече не планирам нищо, не мисля за бъдещето. Защо трябва да става всичко на всяка цена? И усещам сякаш как татко зад гърба ми й маха тихо с ръка.
