Две правителства не намират време да приемат Националния антираков план

Утро. Покривът на отсрещната сграда блести от магическото слънчево докосване. Светът е такава прелест! Дори когато си в беда… Всъщност особено тогава.

Животът на болните от рак е съвършено различен от този на останалите хора, за които ракът е работа, отговорност, професия или просто тема от новините. Болестта те връхлита и те отхвърля в друга реалност, където трябва да се оправяш сам. Можеш да сравниш преживяването от чутата диагноза с неочаквано падане по лице. Изненада, болка, дезориентация, лицето в земята, очите, пълни с пясък, в устата вкус на пръст…Пълен блокаж на всички важни функции. Става тъмно, страшно, мъгливо и само някакво сърце шумно тупти. Твоето. Пулсът е оглушителен. В момента, в който осъзнаеш, че само ти чуваш този тътен, става още по-самотно и неистово. Примката се затяга около врата ти и нормалното дишане често става лукс, който не можеш да си позволиш. Допускала съм, че дори смъртта е по-поносимо усещане. Не знам… Човек може да умира много пъти, сблъсквайки се с неразбиране, нелюбов, несъпричастност, неистина, нехора, неживот…

Какъв всъщност е проблемът на болния от рак

Иска ми се да пиша точно за това – съзнаваме ли какъв е всъщност проблемът на болния от рак човек? Дали липсата на лекарства, която е умело използван мит с различни, далеч от хуманизма, цели? Или недоверието, че у нас могат да се справят с диагностиката и лечението? Дали липсата на усещане, че на някого му пука за живота ти? Дали има друго решение, което не е достъпно по една или друга причина?

Пощенската ми кутия ежедневно бълва такива въпроси от объркани и обезверени хора.

Ежедневието ми поднася срещи с тях и години наред се питам какво трябва да се промени около нас, че те наистина да се почувстват обгрижаени и в безопасност. Мисля, че знам отговора. Става дума за отношение. Дали го имаме, или го нямаме? Отношение, което да поражда действие.

Седя в една от препълнените зали на европейски конгрес по онкология, където десетки хиляди лекари от цял свят търсят и споделят ефективни решения срещу многоликия рак. Слушам изложението на един от най-успешните от тях, лекувал всеотдайно Кайли Миноуг и още хиляди неизвестни хора. Презентацията му показва методиката, с която млади пациентки с далечни метастази – най-тежката от медицинска гледна точка ситуация – успяват да бъдат доведени в мечтаното състояние на ремисия. От лицето му струи светлината на победител, която постепенно облива лицата на колегите му от аудиторията. Отдъхвам си облекчено, че надеждата има своето сериозно медицинско основание и някак си не се чувствам сама в ролята си на пациент. И в този миг зад гърба ми прозвучава шепот на български език: “Ние такива ги пращаме вкъщи…” Дъхът ми спира. В главата ми пулсира ритмично въпросът защо при едни и същи условия и възможности, някои от нас… просто ги изпращат в къщи? Защо в някои държави лекарят има възможност да се бори докрай, а в други приема ограниченията, наложени от системата. И какво е системата, ако не правила, които не би трябвало да служат за оправдание, просто защото са неприемливи? И защо не се променят?

Само в последните десетина години нещата в България осезаемо се промениха. Възможностите за лечение нарастват непрекъснато, апаратурата и модерното медицинско оборудване навлизат във все повече болници, продължителността на т.нар. светъл период след успешно лечение се увеличава, преживяемостта също. Но това сякаш не въодушевява никого. Както и не предизвиква реакция на ангажираност паралелно на растящата заболеваемост и откриване на заболяванията в късен стадий. И ако първото е рефлексия на прогреса в медицината, достъпен и у нас, второто е резултат от липсата на всякаква организирана профилактика и целенасочено търсене на заболявания с цел ранно откриване, когато медицината е успешна.

Поправете ме ако греша, но не е ли това липса на отношение?

Би било проява на отношение, ако здравето е обществена ценност, а опазването му – национален интерес, ако за здравето на нацията се отделя адекватен държавен бюджет, ако предпазването от ракови заболявания и тяхното успешно лечение е приоритетна здравна политика, ако за добрите и успешни лекари има стимули и възможности за развитие, ако на пациентите се гледа като на хора с бъдеще, а не като на статистика.

Вместо това имаме здравна система, кретаща в условия на недоимък и здравна политика с вечно променящи се приоритети. Вместо това имаме унизени, недоволни и вечно критикувани лекари. Вместо това имаме уплашени и недоверчиви пациенти, бягащи на тълпи в чужбина. Нищо, че имаме отлежаващ в папки Национален антираков план, за който вече две правителства не намират място и време и воля! Може би ако бъде проявено заветното отношение, ракът няма да завладява толкова широки територии. Може би специалистите ни ще бъдат щастливи да са успешни във всяка схватка с болестта. Може би ще бъдат свободни да се борят с всички сили и до последно за живота ни, вместо… да ни изпращат вкъщи. Макар и по правилата.

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *