Евгения Александрова прекарва години в слушане на гласовете на тези, които често остават нечути – пациентите, борещи се с рак на дебелото черво. Като представител на пациентска организация тя е видяла както разбито сърце, така и надежда. Истински истории, животоспасяващата сила на ранния скрининг и какво трябва да направи България, за да защити своите граждани.
„Зад всяка статистика стои човек, а често и семейство“
Г-жо Александрова, работили сте в тясно сътрудничество с пациенти с рак на дебелото черво. Какви са някои от най-често срещаните преживявания, които те споделят?
Преживяването почти винаги е едно и също, независимо за какъв тип рак става дума – шок от диагнозата, смразяващ страх и рязко отсъствие на перспектива, подсилена от пълна липса на информация какво следва оттук нататък. Сякаш животът внезапно се прекъсва и в преминава в режим на условност. Това е съсипващо преживяване, което може да бъде спестено на пациента и неговите близки, ако в представите на хората съществува „папка“ с информация как се подхожда към процеса на лечение при рак. И ако до преди двайсетина години това можеше да се приеме за нормално, днес вече е напълно неприемливо, защото обективно нещата са съвсем различни. Просто не се говори достатъчно и по подходящ начин за променените условия и повишените реални възможности заболяването да бъде поставено под контрол, както и постигането на пълна ремисия.
Можете ли да споделите пример за човек, чийто живот е бил спасен благодарение на ранния скрининг?
Мога да обрисувам обобщен образ на пациентите, довели до успешен край лечението си и прегърнали живота отново – без притеснения. Това са хора от различни възрасти и с различен социален статус, които се отнасят отговорно към здравето си, притежават необходимата за това здравна култура, която осъзнато са си изградили, самонаблюдават се, без да изпадат в крайности, редовно се подлагат на достъпни изследвания, за да се убедят в статуса си на здрави хора, не игнорират полезна информация, само защото е свързана с темата за рак. Те не загубват отправна точка, само защото им е поставена диагноза рак, имат своите ориентири и ползват информация от авторитетни източници. Не се вайкат от несъвършенствата на здравната система, а се фокусират върху възникналия проблем и настойчиво търсят решението, което ще ги изведе на светло. Парадоксът у нас е, че сякаш не искаме да знаем нищо за рака, освен лошата му слава! Но когато болестта е факт, такава нагласа може да опропасти всяка налична възможност.
„Трябва да спрем да се отнасяме към превенцията като към лукс“
Защо според вас толкова много хора в България не се тестват?
Мога да изброя много причини. Но бих казала, че най-често ни убива невежеството! Масова е нагласата „не ходя на лекар, не се изследвам, за да не ми открият нещо…“ Има много горчивина и недоверие към здравната система в тези думи! Но ако хората знаят достатъчно за развитието на медицинската наука, както знаят достатъчно за всички модни тенденции, примерно, ако помежду си обменят информация за ползите от това да изпревариш болестта, като се тестваш, ако поемат отговорността за собственото си здраве, ситуацията ще се промени, както това се случва на много места по света.
Каква е ролята на здравната система в това отношение?
Принципно ролята на здравната система е ключова. Но това схващане ни прави лениви и безотговорни, докато разчитаме тя да има грижата. Това схващане често ни струва скъпо, защото здравето е преди всичко лична ценност и отговорност! Бих казала дори, че ако мислим така като общество, това е пътят да променим и системата в тази посока. Да я подчиним на собствените си нужди и потребности като изискваме от политиците разработване на точно такива политики. Не един и двама висши държавници сме чували да признават, че държавата е в дълг към хората с рак. Мисля, че по-сериозен е дългът й към здравите хора, които могат да бъдат опазени чрез превенция и ранно откриване на болестта. Всеизвестен факт е, че ранно откритото заболяване е наполовина излекувано. И съвсем уместно си задаваме въпросът защо здравните политики не са насочени към превенция? За повече от две десетилетия неотлъчна работа в тази сфера и в тази посока, не съм чула приемлив отговор, но и не виждам устойчива промяна на политиките към превенция. Затова продължавам да пропагандирам личната отговорност и активност.
Имате ли надежда, че промяната е възможна?
Надежда винаги има, но само тя не е достатъчна. Трябва активно действие! Както от всеки друг, така и от самите нас! Хората трябва да осъзнаят, че да изпревариш болестта с профилактични мерки е най-успешната стратегия за опазването на здравето. От друга страна институциите трябва да се ангажират трайно с организираната профилактика и скрининг! Очакваме с нетърпение първата крачка в тази посока – промяната на Наредба №8 на МЗ, която се оказва единствения поднормативен документ, засягащ профилактиката въобще. В нея трябва да се добавят новите възможности за първичен скрининг – тестовете за окултно кървене например. По-нататък да следват разписаните стъпки в Националния план за борба с рака. Да, всичко това ще отнеме време, но всяка спечелена минута е спечелен човешки живот. Може и да звучи клиширано, но нали говорим за надеждата, трябва да я подклаждаме с действие!
„Да превърнем оцеляването в норма, а не в изключение“
Какво послание бихте искали да изпратите на нашите читатели?
Като човек, който е преодолял всичко описано по-горе, без да потъва в самосъжаление и очакване спасението да падне от небето, понеже ми се полага, ми се иска да припомня крилатата фраза на Илф и Петров: „Спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се“. В 21 век човек е достатъчно осъзнат и обучен да борави с информация. Просто трябва да поставим здравето на първо място в личните си приоритети и да се ангажираме с това да го опазим. Има как. Възможно е, въпреки противоречивата и несъвършена здравна система, чиято промяна също зависи от самите нас!
